За ЖИВОТА без условности, за солта, сълзите и ВЯРАТА…

За ЖИВОТА има много определения, но всички са пълни с условности. Живота е вяра, живота е сол, живота е сълзи изплакани тихо в някой ъгъл. Той не търпи условностите, не търпи отлаганията и не робува на ничие мнение или желание. Той си тече тихо и кротко, бурно и пагубно и изтича през пръстите ни, като пясък от не достигнат пустинен оазис. За живота, може да се каже и малко, и много. Но, каквото и да кажем пак няма да го опишем, защото е невъзможно. Вътрешното ни усещане за живот е, като жаждата, която периодично се пробужда и ни връхлита.

Докато не утолим жаждата си няма да спрем да търсим вода! Докато не заживеем живота си, няма да спрем да търсим пътя си към него! Никога жаждата за живот не стихва и дори на смъртният ни одър. Притваряйки очи за последен път си казваме: можеше да поживея още миг поне и да изпълня още малко от дълга си към живота. Можеше, но не успях, не издържах, такава бе съдбата ми и съдбата на хиляди други. Сред условностите за ЖИВОТА, витае и мисълта че не бива да го живеем напразно. Но, дали напразен живот има? Щом си жив имаш определена цел, имаш смисъл – дори и в сегашния момент да не го виждаш и осъзнаваш, той е там и чака да го намериш и изпълниш.

Празни животи няма, ние ги наричаме празни,

защото ги обличаме в един отвлечен смисъл, в една химера и едно Вселенско неразбиране за поредността на живота. Всяко живо същество се ражда и умира с определено предназначение, което сляпо следва с инстинкта си. Като мравките пъплим и търсим прехрана. Трудим се, трупаме, днес една дълбока бразда под очите, утре рана в сърцето и така дамга след дамга, продължаваме и оцеляваме. Какво ни спасява? Солта на сълзите и сладостта на вярата ли? Навярно да, вярата в доброто, в продължението ни, в прераждането на живота, чрез децата ни – това ни спасява. Дава ни усещането за изпълнение на едно невидимо призвание, с което се раждаме. Онази вяра, която няма цвят, национална принадлежност, име, принципи и условия.

Общочовешката вяра в човешкото и в доброто у хората. Та ти иде да въздъхнеш „Пази боже сляпо да прогледа“, като Алеко Константинов и да ожалиш слепотата ни за живота. Колкото повече условности търсим и създаваме в един човешки живот, толкова повече го заглушаваме. Защо не може сълзите да си бъдат сълзи, болката да си бъде болка, щастието да си е щастие, а живота просто живот. За ЖИВОТА коментарите и стратегиите са излишни. Той толкова бързо те увлича във вихъра си, че направо забравяш отправната си и крайна точка. Кръстопътен и многолик е един човешки живот, както кръстопътна и многолика е човешката природа. За ЖИВОТА няма условия всичко е вяра, сол и сълзи. Всичко е динамика и всичко е щастие – стига да махнеш завесата и да пуснеш слънчевите лъчи да те огреят!