Да простиш – най-великия лек на земята!

  Да простиш, да дадеш опрощение на този, който го търси или не. Да отвориш душата си за истината и за смисълът на живота – опрощението. Понякога прошката е тежко бреме. Тя виси на врата ни, като непростен дълг към себе си и ни притиска. Даващият прошка човек има благородно сърце и необятна душа. Искащият прошка се е осмелил да преодолее себе си и да си признае греховете. Никога един грях не е простен напълно и вината изкупена, ако няма прошка – поискана и дадена. Често душите ни са, като ранени птици. Те се реят безпаметно в небето и търсят тих пристан да си отпочинат, да бъдат потърсени и намерени. Умението да прощаваш някои хора имат по рождение, инстинктивно, дадено като дар от бога. Други търпят жестоки битки и поражения, защото не могат да преглътнат себе си и обидата, за да дадат нужния покой на мислите си.

Въпреки, че да простиш е най-великия лечител, който лекува всяка болка, да простиш и да поискаш прошка си остава най-трудната крачка в човешкия живот. От една страна заставайки сам пред себе си всеки един от нас е изправен пред собствените си страхове и страдания. От другата страна, обаче стой човека виновен за пораждането на тези терзания в определена степен. Така палач и лечител се съчетават в едно, а смирение и гордост стоят на отсрещната страна. Великолепно е всяка душа с лекота да раздава великодушие и да прощава мигновено. Но сложни и странни са човешките същества. Много различни благородни сплави текат в тях и се разливат в буйна лава на моменти, а друг път в спокоен, равен път. Парещата болка винаги изгаря сърцето в момента на равносметка. Понякога късната прошка е равносметка, понякога не състояло се опрощение.

 Въпреки лековитата си природа да простиш е трудно. По-трудно, отколкото да раниш в стократна степен. Само, защото си ранил лекомислено, не означава че лекомислено ще поискаш прошка. Именно прошката е осъзната мисъл, че си сторил на някого нещо непростимо, за което трябва да му поискаш прошка все пак! Не опростената душа се лута, като изгубен гълъб. Тя се връща отново и отново в момента на опрощението, но не винаги го получава. Всъщност да бъдеш простен от околните е много по-лесно, отколкото да простиш на самия себе си. Тази прошка е най-големия дълг към себе си. Най-голямата тегоба надвиснала над сърцата ни и най-големия неплатен данък в живота ни. Няма безгрешни хора и идеални ситуации. Няма пълно щастие, нито отдаване.  Затова ние хората сме способни на великия жест да поскаме и дадем прошката си!

 Сентенции за това да простиш и да бъдеш простен

 Махатма Ганди е казала – „Един слаб човек не може никога да прости. Прошката е присъщо за силните качество. Принципът „Око за око“ единствено ослепява целия свят.“. И, как иначе, след като само един силен човек може да застане пред някого с цялата си слабост и каже – Моля, прости ми!

  Майка Тереза е мъдра жена, благородна и проникновена. Тя казва за прошката – „Прошката е най-красивият подарък, който някой може да ти подари.“ Да подариш прошка е най-висша степен на благородство и винаги е признак на сила, не на слабост.

 „Не можеш никога да простиш на някого, ако преди това не си простил на теб самият.“ –  казва Алберт Швайцер. И определено е напълно прав. Това е един от големите уроци на живота.

 Уолтър Липман определя прошката, като най-висша проява на обич. Той казва – „Да разбереш, означава не само да дадеш прошка, но преди всичко да обичаш някого.“

 „Не е достатъчно да простиш обидите и злините на отсрещния. В още по-голяма степен трябва да умееш да ги забравяш напълно.“ – Ан дьо Стал. Само така може да водиш пълноценен живот и да бъдеш истински човек.

Да простиш означава да продължиш да живееш!