„Заблеяло ми агънце“ е една от най-трогателните български народни песни, съхранени в репертоара на Борис Машалов – певецът, чиито изпълнения носят дълбочината и болката на народната душа. В неговата интерпретация песента звучи като жива изповед – бавна, наситена с тъга и вътрешно напрежение. Историята разказва за малко агънце, което жално блее в Тодоровите кошари и с плача си разтърсва цялото стадо. Зад този прост на пръв поглед образ стои силна човешка драма – раздялата между майка и дете, болката от предателството и угризението на съвестта. Агънцето търси своята майка Рогуша, продадена на търговци, а в думите му звучи не само детска мъка, но и укор към стопанина Тодор – за забравената благодарност и неизпълненото обещание. Кулминацията настъпва, когато Тодор осъзнава вината си и със свирнята на медния кавал излива своята мъка. Музиката в тази сцена сякаш плаче – кавалът „се облива в сълзи“, а звукът му става мост между разкаянието и прошката. Намесата на верния Шаро и спасението на Рогуша носят катарзис – възстановяване на справедливостта и възвръщане на майчината обич. Песента носи силни символи – агънцето е образ на невинността, майката – на жертвоготовността и вярността, а Тодор – на човека, който може да сгреши, но и да се разкае. В интерпретацията на Борис Машалов всяка дума е натежала от смисъл, всяка пауза – от болка. Гласът му звучи топло и проникновено, с характерната за тракийската певческа традиция протяжност и емоционална дълбочина. „Заблеяло ми агънце“ е песен за паметта, благодарността и силата на майчината връзка – вечна тема, която и днес докосва сърцата. „Заблеяло ми агънце“ – Борис Машалов Заблеяло ми агънце, в Тодорови кошари, като му агне заблея, цяло му стадо разблея. Тодор на агне продума, агънце байно рогато, защо си жално заблея, та ми стадото разблея? Дъл не ти трева зелена, или ти вода не стига? Агънце жално продума, байно ле, бачо Тодоре, къде е мойта майчица? Тодор на агне продума, агънце байно рогато, таз сутрин рано в ниделя, дойдоха трима търговци, шепа алтъни дадоха, Рогуша на тях продадух. Агънце жално продума, помниш ли байно Тодуре, кугато Тунджа придойде, синджир мостови събори, твоето стадо шарено, отвъд реката остана. Ти покрай бряга ходяше, жално си милно плачеше, моята майка Рогуша, тя ти стадото преведи. Помниш ли какво убеща, каква ти беши думата? Ругата ше и позлатиш, краката ше и посребриш, Защо я байно продаде, на тези върли касапи? Тодур си жално нажали, с медян си кавал засвири, като си с кавал свиряши, сълзи мо кавал убливат. Шаро си кротко лежеше. Рогуша от стадо приблея: – Чувам те, байно Тодоре, тежък ми звънец завързан. Ако се от стадо отделя, Касапи ще ме познаят. Шаро си в трева полази, и се у стадо намеси, каишка ѝ с уста прехапа. Рогуша се от стадо отдели, И се при Тодор намеси. Агънце милно приблея: – Байно ле, байчо, Тодоре, всички агънца със майка, и аз съм байно със майка. Оригиналът може да бъде чут тук: • ЗАБЛЕЯЛО МИ Е АГЪНЦЕ Борис Машалов
