„Закъснялата прошка“
[Интро – тихо, почти прошепнато]
Стоя пред пръстта и не смея да тръгна,
дойдох да поискам… но няма кой да ме прегърне.
Нося думи, които приживе спестих —
сега ти мълчиш… а аз нямам покой и не спя.
[Куплет 1]
Дойдох до вратата на твоя последен дом,
но вместо гласа ти ме срещна студен небосклон.
Земя́та погълна и стъпки, и смях,
а аз ти оставих единствено болка и страх.
В ръцете ми трепнат цветя и вина,
над мен се е свила бездънна тишина́.
Приживе мълчах от проклета гордост,
сега коленича пред вечната строгост.
[Предприпев]
Защо не изрекох навреме „прости́“?
Защо те оставих със мокри очи?
Една дума стигаше всичко да спре —
но аз я заключих дълбоко в сърце.
[Припев]
Прости́ ми! Но вече е късно за прошка,
над тебе земя́та тежи като нощ без прозорец.
Прости́ ми! Гласът ми потъва в пръстта,
а никой не връща от гроба смъртта.
Днес нося цветя, но ти трябваше обич,
днес плача за двама пред черната плоча.
Прощавайте днес, не чакайте края —
че утре и прошката път не отваря.
[Куплет 2]
Аз помня деня, във който си тръгна,
а гордостта в мене дори не потръпна.
Не казах: „Остани“, не протегнах ръка,
сега бих дал всичко за миг у дома.
Да седнем отново на старата маса,
да чуя гласа ти, усмивката ясна.
Да кажа: „Сгреших“ — без лъжи, без защита,
но твоят отговор в пръст е зарит.
[Предприпев 2]
Часовникът бие, но времето спря,
в деня, в който ти се превърна в земя́.
Съдба́та не пита кой крив е, кой прав —
затваря вратата и гасне един свят.
[Припев]
Прости́ ми! Но вече е късно за прошка,
над тебе земя́та тежи като нощ без прозорец.
Прости́ ми! Гласът ми потъва в пръстта,
а никой не връща от гроба смъртта.
Днес нося цветя, но ти трябваше обич,
днес плача за двама пред черната плоча.
Прощавайте днес, не чакайте края —
че утре и прошката път не отваря.
[Мост – силно и изповедно]
Не пазете обида — превръща се в камък,
а гордото сърце е самотен затвор.
Кажете „прости́ ми“, докато има очи,
които да плачат, и глас да звучи.
Прегръщайте днес — не отлагайте утре,
че утрото може без тях да се съмне.
Животът е кратък, а дълга вината —
когато за прошка остане земя́та.
[Тих куплет]
Понякога нощем си мисля, че чуваш,
че някъде близо до мене сънуваш.
Протягам ръка, ала срещам стена —
между нас вече лежи вечността.
Ако можеше само за миг да се върнеш,
без думи, без укор, веднъж да ме зърнеш…
Щях тихо да кажа със сведен поглед:
„Обичах те много… но късно го разбрах.“
[Финален припев – първо мощно, после затихва]
Прости́ ми! Но вече е късно за прошка,
гласът ми се счупва пред черната плоча.
Прости́ ми! Ако ме чуваш сега́,
нека стигне до тебе поне любовта́.
Днес нося цветя, но ти трябваше обич,
една топла дума, ръка и утеха.
Прощавайте днес, не чакайте края —
че утре любимият може да го няма.
[Аутро – шепнешком]
Прощавайте днес… докато сте живи.
Не чакайте гробът да ви помири.
Аз моля за прошка, но няма ответ…
само вятърът шепне: „Обичай навреме.“
