„Осъдени души“ – няколко цитата от филма превърнали се в сентенции за любовта

„Осъдени души“ на първо място уникален роман на Димитър Димов, а после и уникален филм на Въло Радев. Романа е издаден в далечната 1945 година и е примесен с вярата на Йезуитите в Испания. Всъщност Димов среща по случайност един йезуит и в последствие пътува до Толедо и базата на ордена там. Именно оттам писателя, може би се вдъхновява за католическата линия, която описва в романа си. По онова време сюжет описващ любов между жена и католически свещеник, при това на фона на Испанската гражданска война – се явява силно интригуващ. Ако не сте гледали филма или поне не сте чели романа класика на Димов, ето и няколко цитата от незабравимия български филм, които да ви вдъхновят за едното или другото. Защо не и за двете неща J?

„Осъдени души“ в цитати от филма

„Ние все очакваме да дойде нещо, а то все не идва все пак. Защо става така? Защо всичко е илюзия – живот, смърт, желанието да сме обичани…“ – и все пак вечния въпрос е защо! Защо се влюбваме нещастно, защо не се влюбваме въобще, защо сме живи и защо умираме? Дали живота ни е илюзия или ние го правим да изглежда такъв? „Осъдени души“ е проникновение не само сюжет за не случила се любов и война.

„Дали я обичаше? Той си зададе този въпрос ненадейно, но си отговори моментално с „не“. Жените, които са твърди и независимо го дразнеха. Техния интелект винаги ги водеше към абсурдните неща.“ – дали винаги, когато кажем „не“, това не означава тайничко вътре в нас „да“? Дали това не е механизъм да си затворим очите и душата за истината или просто на влюбения отсреща човек така му се ще? Никой не си е отговорил на тези въпроси относно любовта и може би никой няма и да го направи.

„Мир!.. Може ли въобще да има мир в една болна и прокълната душа?“

едва ли! Щом няма вътрешна хармония, няма и мир. Няма ли удовлетворение, а вечно търсене, то душата ти става прокълната, като прашинка скитаща се по неизмеримо голяма пустиня. А вода и лелеян оазис няма никъде. Едва ли и ще има. „Осъдени души“ представя любовта по един начин, по които едва ли ни се иска да я видим.

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“ – както силата, така и слабостта имат относителна стойност. Понякога най-голямата ни сила в любовта е най-голямата ни слабост. Затова и най-голямата ни слабост често се превръща и най-голямата ни сила за любовта.

„Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се единствено от себе си.“ – за любовта няма срам от произход и принадлежност. За нея единствения срам е този, който е вътре в нас. Този, който ни кара да осъзнаем, че любовта не винаги е позволена и най-вече споделена и одобрена. Дали срамът има общо с любовта или всичко е въпрос на закостенели предразсъдъци, от които така и не можем да се отърсим?

„Сполучих, напълно!… – каза тя през смях.

• Не сполучихте, но отмъстихте.
• Радвам се, ако е така.
• Зная!… – защото други радости ви липсват.“ – и така една любов на инат, една изкривена истина, и една реална нереалност в живота се случват и преди, и днес. „Осъдени души“ си е просто „Осъдени души“ и е неповторимо изживяване.

Дали това са сентенциите за любовта, която е реална или измислена? Дали това въобще е любов и еталон за нея, ако въобще еталон за любовта има? Просто гледайте филма, прочетете романа или пък поне си спомнете за уникалната песен на Лили Иванова, която ни кара всеки път да настръхнем. Любовта си е любов, каквато и да е.

https://www.youtube.com/watch?v=OtquOJcOeIw – ето и песента, насладете и се!